Онова, което бе най-добре да не узнава, беше, че той ги харесва. При това много. До този момент бе харесал всичко, което виждаше — от лъскавата й тъмна коса до десетте предизвикателни пръста на краката й. Носеше бели дънки, прилепнали плътно по бедрата й. В пълен контраст, бялата й риза беше поне три номера по-голяма, но някак си я правеше да изглежда много по-сексапилна, отколкото ако беше облечена с тясна тениска. Широките ръкави бяха навити почти до лактите, а подгъвът стигаше до средата на бедрата й. Приличаше на мъжка риза, купена от магазин за конфекция. Запита се дали не е принадлежала на покойния й съпруг.

Във всеки случай тя беше възхитителна.

— Да не би да прекъснах работата ви? — попита той.

— Да.

— Върху книгата?

— Точно така.

— Извинете ме. Знам колко е трудно да се концентрираш, след като някой те е разсеял.

Тя нетърпеливо отметна косата от челото си.

— Домашната ми помощница отиде на пазар, така че аз ще ви покажа стаята. Къде е багажът ви?

— Това е всичко.

Той кимна към брезентовата торба. Единият й шев беше разпран и нескопосано пришит с тел. Протрита, изцапана и грозна, тя приличаше на единствената оцеляла вещ от багажа на пътник след злополука.

— Оставих си куфара от Луис Вютън у дома — подхвърли мъжът саркастично. — Само нея можех да кача на мотора си.

— Вие сте с мотор?

— Ъхъ.

Тя изгледа него и мръсната чанта с отвращение. Прииска му се да се разсмее, но не се осмели. Вместо това насочи цялото си внимание към прозореца, заемащ цялата стена, през който се разкриваше панорама към Тихия океан.

— Дошли сте с мотоциклет от Лос Анджелис дотук? И защо не летяхте?

— Зависи какво значение влагате в думата „летя“. В Калифорнийската авиокомпания биха го нарекли полет. — Ухили й се през рамо и пъхна ръце в джобовете на избелелите си протрити дънки. Те очевидно бяха преживели и по-добри времена, но преди доста години. — Страхотна гледка.