— Благодаря. Това беше една от причините, поради които с Чарли купихме къщата.

Извръщайки се на токовете на ботушите си, от вида на които и най-изпадналият каубой би умрял от срам, той отново се загледа в лицето й.

— Чарли? Нима не го наричате Демън?

— Не.

— И защо?

— Защото той ми беше съпруг, а не мой идол.

Изпод тъмните извити вежди кафявите му изразителни очи бяха фокусирани върху нея. Повечето хора смятаха, че острият поглед на Райлън Норт се дължи на трикове на камерата и професионално осветление, нещо като придобито от актьора умение да изразява обзелите го вълнения. Ала при него той беше съвсем неподправен, естествен — едната вежда повдигната няколко милиметра по-високо от другата къси черни мигли и неподвижни кафяви ириси.

Райлън не се взираше в нея преднамерено. Просто се опитваше да прецени дали в думите на мисис Рам няма скрит смисъл. Може би не. Може би да. Беше дошъл, за да разбере. Наблюдаваше я как нервно облизва устните си и реши, че нейната загадъчност ще бъде от полза за интуицията му, за да е сигурен че се цели право в целта.

— Ако си вземете чантата — обади се тя задъхано, — ще ви покажа стаята.

— Тази тук ми харесва. — Не беше готов да го отпратят като непослушно дете. Искаше да я погледа още малко.

— Аз работя тук, мистър Норт, а вие ме разсейвате.

— О, наистина ли?

И тогава научи нещо за нея. Тя не обичаше да я дразнят. Устните й се изкривиха в неодобрителна гримаса. Колко дълго би могъл да я предизвиква, преди тя да изгуби самоконтрол и да му се разкрие? Изкушаваше се да разбере, но сега не беше времето да я изпитва, още повече като се има предвид, че току-що бе пристигнал.

— Добре. Ще ви оставя да поработите, докато огледам наоколо. Става ли?