— Може би той е имал повече поводи да се усмихва, отколкото аз. — Райлън още веднъж я унижи, отчасти защото искаше да я подразни, отчасти защото я харесваше, когато беше ядосана. — Може би вие сте били причината, поради която Демън Рам се е усмихвал толкова често. Точно това искам да разбера.

Очите й заблестяха от възмущение при този дързък намек. Не можеше да я обвинява. От собствен опит знаеше колко е неприятно да се отнасят с теб като с играчка, предназначена да забавлява онзи, който я навие.

С глас, студен като ледена висулка, тя попита:

— Не е ли малко късно да се притеснявате за убедителността на ролята си? Мислех, че филмът е почти завършен.

— Така е. Гледали ли сте кадри от него.

— Не.

— Бяхте поканена лично от режисьора.

— Не исках да гледам филма. И сега не желая.

Райлън беше изумен.

— Но защо?

— Бях омъжена за летец от висшия пилотски състав. Когато изпращах сутрин съпруга си на работа той не отиваше в някой приятен и удобен офис. Достатъчно трудно ми беше, докато пишех за събития, която бих предпочела да забравя. Не искам да видя части от книгата си… от неговия живот, пресъздадени във филм.

Имаше още много, много въпроси, които искаше да й зададе, но реши да ги остави за по-подходящо място и време.

— За ваша информация, продуцентът и режисьорът са повече от доволни от играта ми до момента. Те смятат, че съм успял да уловя усмивката на Рам, както и публичния му имидж.

— Поздравления. Тогава защо сега сте се притеснили за ролята?

— Неговия публичен имидж, мисис Рам. — Той се изправи и застана до нея край прозореца с изглед към залива Сан Диего. — Гледах и изчетох много интервюта, събрах цялата информация за покойния ви съпруг, до която успях да се добера. Да-а, чувствам се така, сякаш съм влязъл в неговата кожа.

Извърна се леко, за да може да я вижда.